"При Рилския манастир"
 

 

"Сега съм у дома" - така започва изповедта на поклонника и на завърналия се в стихотворението "При Рилския манастир". Жестът на констатиране на завръщането изтрива паметта за пътника и странстванията му и разрушава навичните ни идеи за опозитивността между дома и стоящото "наокол".

Да бъдеш у дома, казва ни този текст, означава да бъдеш дете в любовната прегръдка и сред напевите на една природа, която желанието изписва като "майка нежна съща".

Да измечтаеш природата като дом, по мярата на този текст, е да обитаваш и възхваляш пространство, безпогрешно разпознаваемо като българско в своята география, означена от "Еленин връх", "Бричебор" и "Царев връх". Означава да си приканеният да съучаства в тайнството на природния живот ("при себе кани"), но и да си част от тържеството на "буйната природа" - "не съм тук странен гост".

Подобно на всеки дом, и този е "мир" в двусмислеността на думата, раздвоена между значенията си на свят и свещен покой.

"У дома" е пространството, в което си "пак поет". Други думи на Вазов подсещат за особената раздвоеност на човека всред природата - "Един човек може да е лишен от дара - бих казал - от щастието - да се възхищава от природата и пак да бъде изкусен политик, полезен чиновник, изряден социалист, даже социалист-марксист... Но оня, който иска да бъде или се мисли поет и може би да знае на изуст и цял Шекспира, а не се сеща, когато се изкачи на един планински връх, да дигне в благоговейно възхищение ръце към небето, към оня дивен Поет, който е създал величайшата поема, Cosmos, той не е роден за поет, а е един заблуден нещастен човек." Можем да прочетем "поет" в "При Рилския манастир" и като предан, възхитен читател на "величайшата поема Cosmos" - акт на "четене", в който се срещат Поетът и поетът, Богът и човекът. Но обитаването на природата-дом е и възкресение на една памет - "сега", "у дома" човекът е пак поет. Оказал се е в лоното на една смислово достъпна, "говореща" и "разчетима" вселена - "любовний тих привет" на леса е разбран, а "бездната" мълви. Да си пак поет, означава да ти се разкрие шансът за една "тайна реч"- новопридобита или просто припомнена - огласяща "земя и синий свод". Твърде красноречиво ни казва същото "Майски вид":

Сърца ви ще затрепкат от радост в

тоя миг

и ваший взор, омаян от божия светлик,

ще се напълни с сълзи признателни и

жежки;

и в сладко умиленье уста ви

ще мълвйът

слова вълшебни, тайни, които

никой път

не може ги изказа езикът человешки.

 

Природата е и дом на мечтателя. "Ако след всичко това ни попитат кое е най-благотворното въздействие на дома, ще отговорим, че той приютява мечтанието, закриля мечтателя и ни позволява да мечтаем на спокойствие. Не само мислите и преживяванията утвърждават човешките стойности. На мечтанието принадлежат стойности, които бележат човека в дълбочина" - пише Башлар. "Благат", човекът сред природата е и надареният със свръхпознание за тайната:

 

мечтая ил чета...Ил кат орел надвесен

над бездните стоя, и моят ум фъркат

блуждае в хаоса, до господа отива,

на мирозданьето във тайните се впива.

 

Образът на четящия в цитираните думи ни оставя в прелестната неспособност да решим в света на книгите ли е зачетен завърналият се у дома, или е зачетен в книгата на природата. Още повече, че да възприеме природата като "четмо и писмо" не е чуждо за Вазов:

 

Един сред тез пространства избягнал от светът,

на тез пустини неми понятен ми й гласът.

Свидетели безсмъртни на векове минaли

аз в тях чета, разбирам кат в някои скрижали

на мирови преврати дълбоките следи

и славата геройска на нашите деди.

("На Ком")

 

Природата в "При Рилския манастир" е "виденото" от едно жадно да гледа око - "скали", "води", "ели гигантски", "бездни, висоти", "гледки великански". Тя е "чутото" - "песнопенья", "песни" и "молитви"... Но и повече от това. Природата е шансът да преживееш себе си в набор от роли, да се самопребродиш, оглеждайки в природната необятност своята вътрешна необятност - "... чрез своята "необятност" двете пространства - пространството на съкровеното и пространството на външния свят - стават съзвучни" (Башлар). И човекът бленува да превърне природата в свой вечен дом:

 

Аз тук не се родих -

тук бих желал да тлея -

 

Така "При Рилския манастир" може да се чете като своеобразна духовна автобиография. От любовната прегръдка на кипящата от живот природа, през изпитанията на поета, мечтателя, читателя и познаващия, до гроба в обятията на Рила - природата за човека е участ.

За българската, но и за универсалната природа, за дома и за изгнанието, за раждането и за смъртта, за желанието да виждаш света и да си изложен на "вечно будний взор" на онова, което те надвишава - за това се опитва да говори Вазовото стихотворение "При Рилския манастир". Опитва се да говори замечтано към едно "отвъд", което е смъртта, но което е и, парадоксално, "отвъд" себе си като писане. Защото "При Рилския манастир" мечтае за едно песенно и химнично, молитвено притихнало и мълвящо битие - "хор" от песнопения и шепоти, от шумове и звукове, сред които поетът е непривилегирован участник.